Петя Гечева – стихове

0
111

Преоткриване

Това бе най-хубавото лято,
когато заживях в синхрон
със себе си. И не богато –
преместихме се във фургон.
На село, там във планината,
където няма шум, коли,
и чак тогава бях богата,
без лукс, разкош, пари.
Без лампи улични и булеварди,
а със светулки, тесен калдаръм.
Там куче някакво ни варди
и спим спокоен летен сън.
Домът ни нов отворен е за всеки,
не се заключва – за какво?
Богат е чак тогаз‘ човекът,
когато ценното му е Добро.
То няма как да се отнеме,
не ще решетки, катинар.
А някой, ако ти го вземе,
се връща двойно – то е дар!
И дар е още всеки ден на село,
зелено е, мирише на липа,
лъчите слънчеви над нас се свели,
изпълват ни със топлина.
Басейн си имаме – ей там реката,
и бар във двора – барбекю.
Видях си сбъдната мечтата,
най-хубавото дежа вю.
. . .
Аз знаех, че не трябва много
за щастие, което да блести,
но пътя „верен“ следвах строго,
наместо своите мечти.
Щастлива съм! И беше трудно,
но сладко е след таз’ борба
във времето унило, мудно,
да извоюваш свобода!
От всичко лошо се отърсих,
напуснах коловоза сив
и път за себе си потърсих
към светъл свят красив.
Намерих го! И съм честита!
Небе, звезди и тишина.
За миг една надежда скрита
разкри се в пълна светлина.
. . .
Търсете го и вие, хора!
Това си струва, друго – не!
След ежедневната умора
да знаеш просто, че ти е добре!
Заради едното здраво рамо,
заради едната тишина,
заради едничко само –
душевната ти свобода!

Петя Гечева
„Стих ти посветих“
https://www.facebook.com/stihti/


На селото опакото

Камбаните бият в неделя. Прекрасно!
Празник е някакъв днес.
Такъв е редът, на мен ми е ясно,
но бива ли още сабахлем у шес’?!
Куче излайва веднага във тон,
последват го още поне десетина.
Само какъв божествен синхрон,
църква и псета припяват в комбина.
Тъкмо приключи концерта и ето,
дрямка ще има поне още час.
Да, ама не! Започва петлето
с кокошки и пилци да пее в захлас.
Но казваш си тихо „Търпение!“
Това е то – селска идилия.
А той пернатия, за успокоение,
ще свърши на супичка милия.
Е, поне няма хиляди хора,
както в града създават ти стрес.
И мигом съседът излиза на двора,
нахилен, в ръце държи храсторез.
Предел! Ще се лòви гората!
Галоши нахлузваш и тръгваш завчас.
Но хоп! На вратата комшийка устата,
търси уж мляко за квас.
Малко солчица, щипка пипер,
а и някоя клюка да върже,
как ще живее проклетия звер,
ако езика си днес не развърже!
Няма скрито-покрито в мах’лата,
знае се всичко – де, кога, кой,
но тя какво е виновна жената,
грижи се в село да няма застой.
Всичко това не е ли прекрасно!
Ракийка си сипиеш, домат набодеш.
селото вече май стана ти тясно,
отпиваш, ядеш и ревеш!

Петя Гечева
„Стих ти посветих“
https://www.facebook.com/stihti/