Цветелина Александрова „Днес“

0
136

 

Днес. Днес ще ѝ кажа.

Защо не? Ще седна до нея на обяд. Ще я погледам. С какво удоволствие си хапва. Как внимателно разрязва месото. Отрязва си едно малко парченце. Сдъвква го бавно. Преглъща с наслада. Боцва парченце домат. Докосва крайчетата на устните си със снежнобяла салфетка. Усеща погледа ми. Повдига глава и ми се усмихва леко с оная нейна притеснена малка трапчинка в лявото ъгълче на устните. Не искам да ѝ преча и пак забождам поглед в чинията. Знам, че не обича да говори, докато яде. И аз не обичам. Хубавата храна засища не само тялото, а и душата. Тя иска да ѝ се отдадеш изцяло. Деликатно да поемаш със зъби всяко късче. С връхчето на езика да го посрещнеш и плавно да го плъзнеш нататък, за да усетиш цялата гама от вкусове и аромати, за които добрият готвач се е погрижил.

Тя се храни точно така. Уважава храната, наслаждава ѝ се, оставя ѝ се да изпълни със сладост всяка нейна клетка. Не съм срещал друга жена, която да яде така. Повечето са шумни и невъздържани. Ядат бързо, преглъщат шумно, смеят се с отворена уста, ровят в чинииите като гъски и накрая оставят половината храна похабена с големи трохи хляб вътре. Прахосници! Че как да харесам такава! Както се хранят, така и изглеждат. Чорапогащникът или скъсан или свлечен, обувките нелъснати, или полата смачкана, червилото размазано или гримът крещящ.

А тя! Рокля, пола, панталон – каквото и да облече, все трепти по нея – опънато до последния конец. И с дънките в петък пак е стегната като стюардеса. И няма нищо излишно по нея. Кръстчето ѝ е като на момиченце. С две ръце мога да го обхвана. Да го обхвана и да я вдигна високо – до облаците чак. Да я вдигна и да я понеса. На бегом да я понеса. Надалеч и нависоко. Навръх планината да я отнеса. Да запалим огън и цяла нощ да гледаме звездите. Тя и аз и звездите. Цялата нощ.

Днес. Днес ще ѝ кажа. Как я видях за пръв път. Как за първи път ми се случи. Онази сутрин. Забързана, задъхана влетя през тежката врата. Чаках асансьора. Бузите ѝ горяха, а косата ѝ беше разрошена. Засилена към асансьора, червеният ѝ шлифер се изду като балон и се завихри срещу мен. Ожарен от огъня на това червено, затворих очи, а отвътре по клепачите ми заиграха слънчеви зайчета. Като бях дете мама ми купуваше големи шарени балони. Носех ги на дълга връвчица и какъвто бях слабичък, като духнеше вятър, балонът леко ме повдигаше нагоре и си представях как политам и наравно с птиците се зарейвам в синьото.

-Господине, господине! Лошо ли Ви е?
-Вече не – усмихнах ѝ се, докато отварях асансьора и я пропусках да влезе – А Вие? Бързате май?
О, да! Днес е първият ми работен ден и изглежда закъснявам – усмихна се засрамено и за пръв път видях любимата ми плаха трапчинка в лявото ъгълче на устните ѝ.
-Успех тогава! – кимнах ѝ и тя ми се усмихна благодарно, докато излизаше, а огненият шлифер се развя след нея като шлейф. Последвах я, без изобщо да помисля, че съвсем не съм на същия етаж. Всъщност не знаех кой е етажът. Само знаех, че сърцето ми вече не е нищо повече от една наелектризирана прашинка, привлечена от червения ѝ шлифер.

Днес. Днес ще ѝ кажа. Как старателно я следя кога излиза в почивка, кога се храни, какво обича. Как случайно се озовавам все до нея на опашката за кафе. Как винаги си нося в джоба малка десертна лъжичка. В стола има само десетина и винаги свършват почти веднага, а тя мрази да яде десерт с големите супени лъжици. Слагам лъжичката незабелязано на поставката минута, преди да посегне към нея. Не искам да си мисли, че ѝ натрапвам услугите си. Не искам да изглеждам като глупав досадник. Един от всички, които я гледат с възхищение. Затова досега не съм ѝ казал.

Но Днес. Днес ще ѝ кажа. Ще й кажа как преди пет години, малко след като се запознахме, случайно се озовах в парка по същото време, в което тя прекарваше там обедната си почивка.Седнах на съседната пейка, но тя не ме забеляза. Говореше с някого по телефона. Гласът ѝ беше гневен, предизвикателен, умоляващ, прекършен. Затвори телефона и се разплака. Толкова искрено, горчиво плачеше, че изведнъж се засрамих, че присъствам неканен в живота ѝ. Станах и бавно се отдалечих. Бях изминал стотина метра, когато избухна големият порой. Небето като че ли се продъни. Хората се разбягаха паникьосани. Само тя продължаваше да седи на пейката и да плаче. Затичах се към нея. Плющяха черни струи вода, носеха се клони от дървета, но тя нищо не забелязваше. Едно дърво съвсем близо до пейката ѝ се счупи с мощен трясък и бавно започна да се свлича право върху нея. Не си спомням как съм се добрал дотам през водния ад. Само помня, че я стисках здраво в прегръдките си и тичах с нея през стихията. Добрахме се до Народния театър. Някой милостиво отвори вратата и я внесох вътре премръзнала и мокра и в абсолютно неведение за случващото се. Седяхме дълго сгушени на някакъв диван. Имаше и други около нас, намерили убежище от бурята.

-Спаси ми живота – погледна ме изведнъж и отчетливо отбеляза.

Махнах с ръка и се опитах да се усмихна.

-Не ти трябвам. Нося нещастие.
-Но аз – опитах, наистина опитах да говоря, да ѝ кажа, но тя издигна стена от лед между нас. Ако бях настоявал, щях само да стана смешен и вероятно да загубя и това скромно приятелско местенце, което някак успях да си спечеля.

Приех ролята на приятел за обяд, за да виждам всеки ден как се усмихва, как трапчинката ѝ срамежливо се разпуква, докато я забавлявам с шегите си. И толкова. Обядът трае половин час. Никога не говорим за лични неща. Затова пък открихме много общо помежду си. Говорим за книги. И двамата сме страстни почитатели на сериозната класическа литература. Започнахме и да си разменяме книги. Започнахме да спорим за героите. Понякога толкова разгорещено спорим, че удължаваме обяда почти до час. Тя се сепва изведнъж и скача. Засмива се нервно:

-Толкова се увлякох, че забравих че съм на работа. До утре, Тома! – махва с ръка и ме заслепява с широка, щедра усмивка.

А аз отивам да се измия, посрещам тъжното си изражение в огледалото с напоследък появилите се посребрени кичури в косата и мрежата от фини бръчици покрай очите. Струва ми се, че до утрешния обяд има цяла вечност. Животът ми е разделен не на ден и нощ, а на обяд и не-обяд в съотношение един щасти-обяд към двадесет и три щасти-липси.

Време е да променя това съотношение. Днес. Искам двадесет и четири щасти-обяда на щастинощие.

Не! Да бъдат четиридесет и осем щасти-обяда, заедно с нейните.

Днес и сега. Да побързам!

Осем часът и деветнадесет минути.

Тя вече е отключила кабинета си.

Аз слизам от метрото и се отправям към барчето, от което всяка сутрин купувам кафе за мен и за нея.

Тя влиза в стаята си. Оставя чантата си на стола. Включва компютъра. Закачва шлифера на закачалката.

Аз вземам кафето – моето чисто, нейното с щипка канела.

Тя взема пропуска си, намята се с шала и слиза да изпие сутрешното си кафе.

Аз се запътвам към офиса с кафетата в ръце. Ще вляза през централната врата и ще изляза на нашето място във вътрешното дворче. Ще ѝ подам топлото кафе, ухаещо на канела като косите ѝ. Ще стоим един срещу друг под разцъфналата липа. Очите ѝ ще греят. В косата ѝ ще блещука липов цвят и сутрешно слънце. Гласът ѝ ще бълбука като пролетна река, докато ми разказва за последния роман на Набоков.

Но… Защо снимката ѝ е на вратата на офиса? Оградена в черно. Но. Не е снимка … Но… Глупости! Не! Не и Днес!

„С безкрайна тъга известяваме, че днес, в този слънчев майски ден, нашето слънце залезе завинаги. Отиде си нашата красива Александра. За полицейската хроника бе просто нещастен пътен инцидент. За нас е краят на нашия свят“

От опечалените близки

„Отиде си, преди да си живяла… Почивай в мир, мила приятелко“ – абсурдно едри ръкописни букви се люлееха под напечатания текст.

„…днес, в този слънчев майски ден … нашата красива Александра… нещастен инцидент…краят…“

Ама че гадна шега! Невъзможно! Днес ще ѝ кажа! Ще глътне последната глътка кафе. Ще се усмихне през рамо. Ще направи крачка обратно към офиса. Но преди да ми каже: „До после, Тома!“, ще я хвана за ръката. Ще я погледна в блесналите любими очи. Ще ѝ кажа:

-Александра! Спри! Почакай за малко! Обичам те!