Таня Германова „Белег на съдбата“

0
494

 

Улиците пълни с минувачи,

умело крачат човешки съдби.

И ето, аз съм разказвачът

и наблюдавам с интерес отстрани.

 

Лицата греят от пролетта озарени

или пък унили са от тежките дни.

И искат да забравят своите проблеми,

да се отпуснат, да затворят за миг очи.

 

Повечето тичат, бързат по задачи,

един свиден дядо крета с бастун.

И се обърна – в мене се вторачи,

сякаш си мислеше за някого наум.

 

Дойде при мен, на пейката приседна

и жално ме попита: „Ти ли си, дете?“

Замръзнах, кост на гърлото заседна,

изведнъж на топка сви се моето сърце.

 

Отрицателно главата си поклатих

и хванах здраво тази старческа ръка.

Той се усмихна, с надежда го изпратих,

че небесни ангели топлят нашата душа.

 

Обичайте ги близките си, мили хора!

Обичайте ги силно, докато са сред вас.

Докато имаме в живота тяхната опора,

ще заглушават в нас всеки тъжен глас.

 

Защото искам в нашия живот проклет,

нищо да не се разбива, да не отминава.

Но от много хора получих не един завет,

че колкото и да сме силни – белегът в нас остава.